От тютюневото поле край Коматево до Световното изложение в Париж

Пътят на Цанко Лавренов към голямото изкуство започва от малка търговска фирма, регистрирана в Пловдивския окръжен съд през 1919 година

Търговци натопили Лавренов пред акцизните за контрабандист, преди да се появи първата му картина

Водени от Цанко, най-известните български художници допринесли за утвърждаването на Пловдивския панаир

Владимир Балчев

В регистрите на Пловдивс­кия окръжен съд през ноември 1919 г. чиновниците вписали фирмата „Александър Лавренов и Сие". Както се уточнява, предмет на нейната дейност би­ла търговията с манифактурни стоки, обичайната клиентела – най-вече селяните от околност­та. Всъщност става дума за малко магазинче, едно от мно­гото в Пловдив, които давали толкова приход, колкото да осигурят хляба на собствени­ците, а по време на криза ги об­ричали първи да посрещнат ударите. Сиреч нищо и никаква фирмичка. Ала не съвсем. За­щото справката изважда наяве любопитен факт – Александър Лавренов не е някой друг, а из­вестният художник Цанко Лавренов.

Изглежда необичайно, тъй като в представите ни трудно се връзват изкуство и търговия, при това с манифактурни сто­ки. Ала за тези, които познават житието на твореца, обяснение­то е много просто. Цанко Лав­ренов израства в магазина на баща си. Иван Лавренов започ­нал своя бизнес още през 1892 г., извоювал си репутацията на почтен търговец и по едно вре­ме неговият дюкян събирал най-много клиенти в цялата чаршия. Търговецът имал сла­бост към изкуството, наследе­на от баща му Лаврен Кьосестоянов, изявен книжовник,  преписал преработка на Паисиевата история. Неговите ръкописи, създа­дени през средата на XIX в., се пазят и днес.

Само че, както казва народът, „музикант къща не храни", затова Иван Лавре­нов се захванал с търговия. В пазарен ден дюкянът му се зад­ръствал от клиенти, дори кон­курентите признавали, че той е най-добрият. Би трябвало търговецът да натрупа пари, да разшири дей­ността си. Само че, въпреки го­лемия  оборот, нараствали не доходите, а дълговете. През 1911 г. настъпила катастрофа – Иван Лавренов бил разорен от съдружниците си и продавачи­те, които безоглед­но го ограбвали. От този мо­мент семейството изцяло пое­ло работата в магазина – Цанко Лавренов и сестрите му обс­лужвали клиентите, фирмата лека-полека оправила задълже­нията си. Тъй че било съвсем естествено след смъртта на Иван Лавренов, децата му да продължат неговия бизнес. Между рафтовете със стоки Цанко Лавренов меч­тае за изкуството, без да забравя напътствията на своя препо­давател: „Ако нямаш страни­чен доход, ако нямаш осигуре­на рента, не ставай художник, защото ще бъдеш роб на пуб­ликата и жертва на търговеца на картини. И ще бъдеш най-нещастният човек на света."

В началото на 1922 г. художникът напуснал семейната фирма, която си върнала предишното название „Иван Лавренов". Но­вото му начинание било изг­раждането на чифлик край Коматево – вдигнал къща за ра­ботниците, започнал да сее тю­тюн, уредил бостан. Новоизпеченият чифликчия изучил номерата на прекупва­чите, вадел хубава стока и се радвал на добра печалба. Смятал художникът, че вече е решил изцяло финансовите си проблеми и пътят му към голя­мото изкуство е окончателно осигурен. Само че нещата бър­зо се променили – търговците свалили драстично цените на тютюна. Опънал се Цанко Лав­ренов, разправял се с прекупва­чите при срещите им из елит­ните заведения, докато ги озло­бил. През 1929 г. търговците ре­шили да съсипят каприз­ния производител. Първо му предложили жалка цена за тю­тюна, после го натопили пред акцизните за контрабандист. Присъда­та била повече от несправедли­ва – тежка глоба и изгаряне на цялата реколта. На всичко от­горе тенекията с газ за разпал­ване на огъня трябвало да бъде купена от самия Цанко Лавре­нов.

Държавният адвокат обяс­нил на художника, че всичко това е за негово добро, за да изостави бизнеса и гледа само изкуството си. Та­ка и станало. През 1930 г. се появила картината „Старият Пловдив", чули се първите въз­торжени думи на специалисти­те, възникнали нови идеи. Успехът насочил твореца по нов път, търговската дейност останала в историята. Според близките му, тогава Цанко Лавренов казал пророческите думи: „С тази картина станах художник!”.

Като че предишните амбиции изцяло били забравени. През 1933 г. обаче пръв Цанко Лавренов усетил, че новосъздаденият Пловдивски панаир може значително да помогне  на художниците.  Живописецът бил наясно какво трябва да прави, тъй като живял ця­ла година във Виена и познавал уменията на австрийските си колеги. Така Цанко Лавренов станал първият художник на панаира.

Едно е Виена обаче, друго е Пловдив. Много от изложителите не се вслушвали в съветите му и пригласяли щан­довете си от подръчни материали. Не разбирали простичката истина, че на такива изложения най-важното е да те забележат. Кой ще се спре пред примитивно уредените щандове? На следващата година  нещата изглеждали съвсем различно – една трета от парите, които отпусна­ла Пловдивската търговско-индустриална камара, били само за художествена украса. Изискването било да се гонят евро­пейските образци. Само че в Европа имало традиция, а у нас нямало под­готвени хора. Цанко Лавренов привлякъл Златю Бояджиев и двамата подготвили първия плакат на панаира, който най-напред бил разлепен в София. Към тях се присъединил извеcтният художник Данаил Дечев. Тримата били затрупани с поръчки, затова повикали на помощ живо­писците Нягул Станчев и Вла­димир Рилски. Цанко Лавренов съчинявал рекламния текст и уговарял цената, Златю Боя­джиев ръководел работата.

Една цяла фабрика с дърводелски работилници и ателиета давала огромна про­дукция, каруци превозвали го­товите конструкции по улиците на града, тъй като тогава из­ложбените площи били пръсна­ти на няколко места. Веднъж завалял дъжд и съ­сипал изработеното, друг път припрян каруцар юрнал конете през дупките и калдъръма, та изпочупил всичко, трети път недоволен клиент се правел на голям специалист и бавел изра­ботката. Последните дни преди откриването на панаира били истинска мъка и въобще не ос­тавало време за сън. На всичко отгоре много от изложителите в последния момент се престрашавали да заделят някой лев, тъкмо преди откриването на панаира. А откриването по традиция било на втория ден от великденските празници. Само че при толкова много работа, откъде време за празници? Но след това пък идвал най-хубавият миг – бедните художници съби­рали парите, оправяли си смет­ките с работниците и си разпределяли спечеленото. После по­не няколко месеца можели да рисуват на спокойствие и да не се притесняват за издръжката.

Най-известните български художници допринесли за утвърждаването на Пловдивския панаир. Към групата на Цанко Лавренов, Златю Бояджиев, Данаил Дечев и Владимир Рилски и Борис Ангелушев, по-късно се включил Дечко Узунов, както  и други известни творци. Това им позволявало да се насочат към теми, които им са по душа и ги спасявало от изискванията на набедени познавачи.

С всяка изминала година па­вилионите ставали все по-пред­ставителни и изискани, често привличали с нововъведения и оригинални решения. За съжаление оскъдните фо­тографии дават само бегла представа за постиженията на художниците. Единствено възторжените отзиви на посетителите връщат спомена за онова славно време, когато Пловдив се утвържда­вал като панаирна столица на България.